Category

Есета

Есета

Най-очакваният ден

  • От
  • септември 6, 2012
    Най-очакваният ден ли?
    Просто.. „някой ден”… ден, който аз очаквам, а той още не е дошъл. И така и  не идва. Това е ден, който ти очакваш, и комшията ти, и целият ни народ. Защото „някой ден” се е превърнал в метафора на надеждата, която днес крепи цялото ни общество. 
            Защото „някой ден” всичко ще бъде наред. Ще се събудим отпочинали, ще тръгнем с усмивка на работа, по пътя ще ни поздрави чаровна млада дама, вратата ще ни отвори възпитан господин. Слънцето ще грее, птичките ще пеят, а дори и да завали – в ръце ще държим голям цветен чадър.
            „Някой ден” няма да имаме грижи. В службата ще сме обградени с мили колеги, всички сметки ще бъдат платени, децата ще бъдат вече независими, родителите ни ще са здрави, приятелите ни ще бъдат усмихнати…
 „Някой ден” няма да мислим за нищо. Ще зарежем всичко непотребно. Ще се качим на колата, ще заминем надалеч… ще отпием глътка горещо кафе в подножието на планината, ще заминем после на море…
            Да. Като че ли всичко, което правим сега,  е устремено съм този „някой ден”. Надеждите ни са там. Копнежите ни. И често ни се иска – ей-така, за миг – да надзърнем в този така очакван ден… за да се видим, най-накрая, щастливи…
            Но… не забравяме ли, че чертаейки планове за бъдещето, покрай нас невидимо се изплъзва най-важното: сегашният миг. Мигът, в който можем да бъдем щастливи, вместо да си представяме, че „някой ден” ще сме. Мигът, в който можем да извървим първите стъпки към мечтите си или да направим някого щастлив. Мигът, единственият миг, който притежаваме наистина – той се случва днес и сега…
            Така че… най-очакваният ми ден ли?
            Това е денят… в който се събуждам осъзната и щастлива, че съм аз, че съм тук. Денят, в който се чувствам достатъчно свободна, за да знам, че имам силата сама да определя как искам да изглежда бъдещето ми. И този ден е днес. Винаги е днес… 
Яница ХРИСТОВА 
Няма коментари
Есета

Паметта на Вселената

  • От
  • септември 5, 2012

Постоянство…
Кръговрат…
Баланс…
Памет

Ако не сме религиозни и вярваме в науката, то тогава ще защитаваме идеята, че животът в зората на времето е тръгнал именно от водата. Дали е така? Не знам. Кой може да ни каже със сигурност?… Но въпреки това има едно нещо, в което аз искрено вярвам, убедена съм! А то е, че водата – навсякъде около нас – е живот… а и не само – тя е  нещо повече от това – нещо, което остава отвъд живота. Водата е памет.
Ние, хората, забързани в динамиката на ХХІ век, рядко се замисляме за тези неща. Да, разбира се – когато сме малки ни учат, че водата може да бъде течна, твърда и газообразна. Това (тогава) ни звучи почти като магия. Учат ни, че водата – цялата вода по нашата планета – участва в постоянен кръговрат. Благодарение на гравитацията и слънчевата енергия тя излиза от земните недра, превръща се в реки и морета, после се изпарява невидимо от тях, а когато гледаме към облаците в небето – всъщност гледаме отново към нея, водата. А после  започва да вали, водата потича в реките, преминава под почвата и всичко започва от начало. Процесът е непрестанен. Всеки ден, всеки миг… откакто Земята се помни. Да, от самото начало планетата ни, на Големия взрив или на всичко онова, в което сте избрали да вярвате, че е поставило началото на света и Вселената.
„В природата нищо не се губи” – казали са мъдреците някога, „само си променя формата” – допълнили са изследователите по-късно.  Водният кръговрат изглежда като истинско доказателство за това. Само че… не ви ли води до въпроса „ОК, ако е така… то водата, която пия днес, не е ли водата, която е била там някога, в Началото?”. Ако трябва да отговоря честно, понякога и аз се питам. И да, мисля, че е тя – същата вода, преминала през хиляди, хиляди години, за да стигне до мен. И това ме кара да се чувствам специална – че съм тази, която съм, че съм тук и сега. Но в същото време ме кара да се замисля какво искам да оставя след себе си? Какво искам да запомни водата от мен – та нали всеки процес в природата е двустранен, на приемане и придаване? Както аз приемам енергия от водата, така и тя взема нещо от мен… нещо, което прибавя към своята многовековна памет, съхранила в себе си безброй човешки съдби от различни епохи. И, разбира се, искам това нещо да е нещо хубаво… Всеки, който не се взира егоистично само в днешния ден, иска да остави нещо добро след себе си – за децата, внуците и идните поколения…
Заветът към поколенията – ето върху какво ни предстои да помислим. Не Утре, не Някога, А Сега! Защото какво ще се случи в бъдеще, никой не знае. Разполагаме само с това Днес, в което живеем. А днес аз съм жива. Защото в мен, в нас, в телата ни, в кръвта ни има 70%… вода… Вода, която е живот. Която носи живот. Без която няма живот. Да, това е същата онази вода, идваща от началото на Времето… Как, знаейки всичко това, все още можем да мислим, че сме различни, че сме сами, че сме отделени, а не сме част от Цялото?!
Само ако отворим широко очи – ще видим, че всичко в живота се стреми към баланс… И водата има огромна роля в този процес. Помните кръговрата, нали? А знаете ли, че с годините телата ни остаряват, защото количеството вода в клетките на организма ни намалява? Хм, сигурно го знаете, може би просто не сте се замисляли скоро за това…
В източната философия се смята, че водата е един от петте елемента, които изграждат света. Смята се, че този елемент е женски – ин и е част от равновесието на света, който изграждат с противоположния елемент – ян. Да, като че ли водата наистина е като жена – Майка. Силата й е нежна, но с постоянството си постига всичко, дори превръща в пръст твърдия камък, а там, от където минават реки, има зеленина – признак на живот…
А ние… ние сме децата й. Децата на Майката. Неблагодарни деца сме при това! Не мислим. Забравяме да мислим за Майката Природа. Рушим. Грабим. Нарушаваме баланса. Замърсяваме водата. Сечем горите. Объркваме кръговрата… и обричаме Паметта на забрава…
Да, това са част от проблемите на нашето време. Те не са свързани с Паметта, а със Забравата! Забравяме, че нашият живот не е вечен, ние сме само временно тук. След нас ще дойдат децата ни. Те ще продължат това, което сме започнали. Ако сега разрушим – от алчност и егоизъм – единствената Земя, която имаме, ако изразходим всички блага, ако застроим всички площи, ако замърсим въздуха и водите… какво ще продължат наследниците ни? Разрухата?! До Край ли?! И после?! Какво ще дойде после?! Нищо… Забрава…
Но положението още не е изгубено! Бъдещето все още е в наши ръце! То зависи от нашите избори… от изборите,  които правим сега. И водата всеки ден избира, нали? На къде да поеме – по устието ли, или по нов път… И изборът и започва с нещо малко. Промяната винаги започва с малки стъпки, които се разрастват с времето. Понякога всичко започва с… една малка капка…
Капка по капка… Аз и ти… Ние заедно!…
Какво можем да постигнем ли? Всичко! Защото ние сме вода (от това сме създадени), ние сме живот (тук сме, дишаме, обичаме), ние сме… стихия (която може не само да руши, но и да промени света към по-добро)!

(есето ми, участвало в конкурса “Капка по капка” на Вести.бг от юни 2012 година) 


Паметта на Вселената – Vesti.bg

Няма коментари