Спомен от бъдещето

Понякога зная  неща,

които още не са се случили…

Тих шепот от бъдещето.

Спомен от червенокосите жени,

прародителки,

които са ми оставили даровете си,

нежеланите…

Виждам те.

И чувам стъпките ти

сред чупливите листа на есенния ден.

В сивотата на следобеден час,

сряда е,

след дъжд.

Върволица от чадъри.

Тълпа от непознати.

И десетки ръце от чужди съдби

се протягат към мен,

опитвайки се да ме отклонят от пътя…

Но аз вярвам.

Че се открояват следите ни,

че чертаят хоризонт сред сивотата.

И градът не е вече страшен.

И светът не е прекалено голям.

Просто защото знам,

че те има.

Че те имало.

Че ще те има.

Защото  имаш в сърцето ми дом

и то винаги ще те чака да се върнеш…

Яница ХРИСТОВА