Поезия

Улици

  • От
  • октомври 7, 2017

Живях в крайните квартали.

Наблюдавах от сутрин до вечер
уморените лица на хората,

вечно бързащи за някъде,
все за нещо закъснели,

а тук – така неусетно –
се изплъзва същинският живот
между пръстите им,
без дори да се усетят…

Слушах студеният вятър
през нощите
как фучи покрай панелките
и всичко след него остава
някак по-сиво,
дори котките:

в походките им даже
се вижда меланхолията
и безкрайната досада
да са тук…

Живях и на последния етаж
(за кратко).

Градът заспиваше в краката ми,
а нощните му светлини –
светулки –
кръжаха над забързаните му сънища.

Защото всяка нощ се превръща в обещание –
че утре няма да е същото…

Вървях. Хиляди улици съм извървяла.

Първо по твоите стъпки.

След това упорито надявайки се,
че оставям свои –
белег, че съм била тук,
че ме е имало…

И свикнах. Сама.

Да приспивам залезите си.

Да откривам в утрото възторг.

Да оставям болката да отшуми,
а не да се превръща в рана.

Да пазя щастието като перла,
скрита от очите на другите.

Да изтъка от надеждите си воал
и да ги пришия с вяра,
така че вятърът да не ми ги отнеме…

Затова и съм смела. Понякога.

Знам, градът ме разбира.

Разтварям се из улиците му
и после къс по къс се събирам…

Все още няма коментари

Остави коментар