Разкази

Следите към дома

  • От
  • октомври 16, 2021

Беше студена зимна утрин. Снегът бе изваял чудновати фигурки по напуканото стъкло на прозореца, а леденият вятър навън огъваше оголените клони на дърветата. Рая се сгуши по-плътно в старото вълнено одеяло и обгърна с ръце Георги. Той отдавна не спеше, наблюдаваше виелицата.

– Студено ми е – прошепна жената. – Ужасно ми е студено…

– Знам, Рая. И на мен ми е студено. И съм гладен… – отвърна мъжът и плъзна поглед към двете празни кутии от оризовата хранителна помощ, доставена снощи.

– Дали да не се опитаме да се промъкнем до квартала на Работещите? – с плаха надежда попита Рая. – Може би ако видят в какво състояние съм, ще проявят милост…

– Въобще няма да успеем да стигнем до там. Откакто застудя, са засилили охраната и са пуснали ток по металните ограждения, които ни делят от тях. Мислят, че ние сме пасмина лентяи, които, озверели от глад, можем да се надигнем на бунт и да извършим някое безумство. Не са далеч от истината, честно казано… Вчера говорих с Никола, представителят на Безработните пред властите в нашия район. До него са достигнали новини. Казва, че светът вече е пред критичния праг от 89% безработица. От приходите на онези, които работят, се е увеличил драстично данъкът, който удържат за всички нас. Но все пак това не било достатъчно. Затова и хранителните доставки ще станат веднъж дневно, ще се състоят основно от ориз, а електричеството… ще намалее от час и половина само на час на ден за домакинство…

– Но, Жорж, как ще гледаме това дете в тези нечовешки условия! – Очите на Рая плувнаха в сълзи. Тя се отдръпна от Георги, легна по гръб, зареяла поглед в петната от влага по тавана, и отпусна ръце върху наедрелия си корем. – Не си представях света така преди десет години, когато се запознахме…

– Аз също, Рая, аз също…

Преди десет години и двамата завършваха Техническия университет. Преди да завършат обаче няколко големи земетресения разтърсиха Азия и Европа, разрушенията бяха неописуеми, а жертвите – милиони. След това добивът на нефт замря – земните недра сякаш бяха пресушени. Светът обаче не беше подготвен за това.

– Трябва да направим нещо, Жорж… – тя наруши тишината. Леко се изправи и седна в края на леглото. – Ако не за себе си, то поне за това дете… То няма вина.

– Знам… – Георги се изправи до нея. Отчаяно зарови лице в ръцете си и въздъхна. – Но какво да направя? Как да постъпя? Няма работа. Няма пари. Няма бъдеще за такива като нас… Маргинали сме. Световният ред го предупредели преди десетилетие. Йерархия продължи да съществува, благата да се разпределят, но в още по-ограничен кръг от хора, а всички ние, изплюти от системата, сме оставени на произвола на съдбата… Как да се боря срещу съдбата си?

– Не знам как, но трябва да намериш начин. Моля те, Жоро, трябва да ми обещаеш, че ще намериш начин!

– Виж, Рая… – мъжът взе дланите й в своите. – Обещавам ти. Ще намеря начин. Напролет ще засеем повече картофи. Ще ги опазим от другите гладници, които дебнат като лешояди градините ни. Ще намеря медна сплав. Ще изградя тайно вятърна турбина и ще се науча да произвеждам нелегално ток. Ще се навъртам по-често около пристанището. Ще се надявам някой да види, че съм здрав мъж и мога да върша някаква работа… Ще… ще… ще се преборим с всичко!

Вятърът разтресе прозорците и профуча покрай къщата със свистене. Навън бурята набираше скорост. Електрическата крушка премижа, премижа, и изгасна. Режимът на тока ги лиши от повече светлина, както и от топлината на радиаторите, които се криеха зад старото им легло. Рая се отпусна до Георги и се сгуши в скута му.

– Споменах ли ти… – започна тя с мистериозна усмивка, а Жорж прокара ръка през косата й. Гледаше я с очакване. – Докторът каза, че ще е момиченце…

Едва забележима усмивка се плъзна по устните му. Не можеше да си позволи повече радост. Бащиното му сърце жално се сви и прескочи един удар, а навън денят настъпваше – тежък и ледовит… Оставаха 14 часа до оризовите провизии. А той трябваше скоро да намери решение…

 

Георги стоеше на хълма и пушеше неумело свита цигара от контрабанден тютюн. Вечерта настъпваше, по синьото небе плъзваше здрач, а зимният студ щипеше бузите на мъжа и оставяше червени следи след себе си. Дъхът му се процеждаше на кълбенца, но той сякаш не усещаше. Мислите му витаеха в съвсем различна посока. Там, под хълма, беше базата с вятърните турбини, които произвеждаха ток за южната част от страната. Цялото поле бе изпълнено с големи бели перки, неуморно въртящи се в синхрон. В далечината проблясваше границата, която делеше квартала на Работещите от зоната на отчаяните безработни. По металните ограждения течеше електричество и те сияеха в сребристо и медно, а отвъд тях блещукаха светлинките от безброй улични лампи и прозорци на домове. Георги се обърна. Зад него, в тяхната част от града, цареше мрак. Сякаш не живееха хора, а призраци…

Въздъхна. Пусна фаса, който изсвистя в мокрия сняг, и го настъпи с обувката си. Заслуша се. Долови шума от приближаващи се стъпки по заледената пътека.

– Никола! Радвам се, че дойде – подаде му студена ръка.

– Звучеше толкова отчаян, как да не дойда?! – мъжът пое ръката му. – Какво се е случило? Нещо с Рая и бебето ли?

– Не. Всичко е наред, поне засега. Храната е оскъдна, знаеш, надявам се бременността да мине леко…

– И аз се надявам, приятел. Бих искал да ти помогна с нещо, обаче знаеш, че положението и при нас е критично… – Никола извади от джоба си половин смачкана цигара. – Огънче имаш ли? – Георги му подаде клечка кибрит. Никола вдиша жадно никотиновия дим и чертите на слабото му лице сякаш се изостриха още повече. – Изразходвахме всички кредити за лекарска помощ, с които разполагаше семейството ни, а майка ми не се подобрява, не знам как ще изкара зимата… А е била патриот, ти знаеш, затова ме е яд най-много! Борила се е за тази страна на младини, дала е живота и младостта си да гради де-що е могла в града – то не бяха библиотеки, паметници, паркове… Сега нищо от това не е останало. Тя самата е развалина.

– Знам. Затова те извиках. – Георги се обърна към вятърните турбини. – Имам план, Ник. Опасен е, но не мога да го изпълня сам… А знам, че и ти си толкова отчаян, колкото съм и аз…

– Плашиш ме, човече! – мъжът пусна фаса в снега и го остави да догаря в здрача.

– И с право те е страх… – Георги се извърна към него и прикова очи в неговите. Не трепна. Само му прошепна: – Трябва да започнем да крадем ток…

– Ха! Ти си луд, братче! – Никола нервно се засмя. – И как смяташ, че може да се случи това?

– Имам план! Пригодил съм две устройства, побират се в раници. Приличат на батерии и по своята същност са точно това. Не питай как съм се сдобил с всички необходими платки и пластини, защото ще ме е срам да ти отговоря… Но отдавна така или иначе съм се превърнал в крадец. Батериите трябва да заредим от някой генератор в базата. Токът, който побират, може да захрани домовете ни за четири – пет денонощия.

– Дори и да се съглася, а не казвам, че ще се съглася – гласът на Никола беше пропит с безпокойство, – има няколко неща, за които очевидно не си помислил. Долу, при турбините, е бъкано с охрана. Въоръжена. Някои са хора, други са си роботи, но всички стрелят по нарушителите така, сякаш са животни. Ще ни гръмнат като едното нищо. И, второ, ако случайно се измъкнем живи, как ще обясним пред другите окаяници, че в нашите къщи има ток и светлина, а в техните – не?! – мъжът скръсти ръце в очакване на отговор. Знаеше, че е прав и цялото му тяло излъчваше своеобразен триумф.

– Ник, така е, но имаме реален шанс да се измъкнем живи – ще слезем утре вечер, по тъмно. А когато имаме ток, няма да го ползваме за осветление. Свикнали сме с тъмнината, но ни трябва топлина. На Рая й трябва топлина…

Никола издиша шумно и кълбенца топъл въздуха закръжиха помежду им. Мъжът се загледа в очертанията на перките в здрача. Личеше му, че пресмята всички варианти.

– Добре – каза след малко. – Кога започваме?…

 

– Плашиш ме, когато не ми казваш къде отиваш! – Рая стоеше на прага, докато Георги си завързваше обувките.

– За теб е по-добре да не знаеш подробности, но ти гарантирам, че когато се върна, ще имам изненада за теб и за малката ни принцеса! – той се приближи до жена си и нежно целуна челото й. – Трябва да докажа, че каквото и да се случва, винаги ще намирам решение.

– Само не прави глупости, моля те! – Рая се притисна в него малко по-дълго от обичайното. – Знаеш какво се случва, когато човек остане сам… Няма да се справя, Жорж!

– Ще направя всичко възможно да не ти се налага, Рая! – мъжът се отдръпна. Усмихна й се за последно на прага и се изгуби в здрача на звездната зимна нощ…

 

Снегът пукаше под краката на двамата мъже. Раниците с обемните батерии извиваха раменете им под тежестта си, но те не проронваха и дума. Силуетите на вятърните турбини се очертаваха по линията на хоризонта – все по-близки и по-близки…

След още няколко минути вървене в снега, Георги се спря. Извади от джоба си здрави клещи и преряза телената ограда, която се простираше около турбините.

– Когато стигнем до генераторите, вадиш двете пластини от раницата и ги свързваш – едната с батерията, другата – с изхода на генератора. Чакаш около 15 минути. След това батерията трябва да е напълно заредена. Внимателно я слагаш в раницата и изчезваш оттук колкото се може по-бързо!

– А ако нещо се случи с някого от нас? – гласът на Ник трепереше, дали от страх, или от студ Георги не можеше да прецени.

– Другият просто се омита още по-бързо. И двамата знаем колко е опасно, и двамата сме наясно, че сме безсилни пред оръжията им… Затова запомни – ако се случи нещо, бягаш. Толкова.

Мъжете се промушиха през дупката в телената ограда и запълзяха към най-близкия генератор, който пазеше енергията от турбините в недрата си. Жоро се спря в единия край на металната конструкция и извади батерията от раницата си. Сглоби свръзката с пластините. Зачака. Струваше му се, че минутите се точат безкрайно бавно.

Топлеше с дъх премръзналите си пръсти и скришом хвърляше по един поглед към Никола, който се справяше изненадващо добре със задачата.

Минутите изтичаха. Георги махна към Ник и му направи знак да тръгват. Двамата натовариха батериите в раниците и се запромушваха между турбините през снега и нощната тъма. Почти бяха заобиколили генератора, когато сирените се включиха и ярки червени прожектори започнаха да пръскат лъчите си в различни посоки около тях.

– Отчетено е движение на нарушител в сектор Г81! – отекна хладен металически глас. – Отчетено е движение на нарушител в сектор Г81!

Георги и Никола се затичаха с все сила. Снегът хрущеше под резките им крачки, около тях закръжаха силуети и очертанията на оръжията им сякаш изпъкваха в мрака.

Никола изостана. Георги забави стъпки и направи това, която сам си беше обещал да не прави – обърна се. Видя младия мъж строполен в снега. Над него беше надвесена фигурата на охранител – човек, насочил заредения си автомат. Мигът сякаш се проточи безкрайно дълго. Ник и войникът се взираха безмълвно един в друг. Георги долови лекото движение на насоченото дуло в страни, сякаш войникът подканваше Ник да стане и да изчезне оттам, все едно никога не са се засичали. Никола скокна бързо на крака и изчезна някъде между турбините.

Георги едва се усмихна в здрача и се обърна напред, когато осъзна, че е закъснял. Срещу него беше насочено дулото на автомат. Държеше го робот-охранител. В очните му кухини проблясваха кристални червени светлинки. Жорж се вцепени. Знаеше, че в това червено сияние няма да открие човещина. Затвори очи и обърна гръб на машината. Закрачи по ледената пътека, въпреки че знаеше присъдата си – беше обречен…

Случи се бързо. Изстрелът беше точен и прецизен. Сърцето му се разпиля на десетки части и алените следи от кръвта му обагриха снега.

 

Нямаше време дори животът да премине като на лента пред очите му. Накрая остана само образът на Рая…

 

Рая, която лежеше в студеното им легло и пееше в тишината на нощта. Някаква детска песничка – с приятна мелодия и наивен текст. Бледите й ръце галеха наедрелия й корем. А тя се усмихваше – очакваше утрото, очакваше Жорж да се върне у дома…

Все още няма коментари

Остави коментар