Поезия

Донкихотовски

  • От
  • януари 23, 2019

Там съм. Някъде –
по средата на пътя,
свила гнездо сред бурята,
приютила гръм и мълнии,
заглушила всеки стон,
който напомня,
че от раните – незаздравелите –
все още изтича светът ми.
И вали. Вали навън –
порой от пропилени възможности.
Една съсухрена ръка потропва
по стъклото на прозореца,
обсипано с капки дъжд.
Не искам да отварям.
Прекалено рано е…
И за тази умора,
дошла тук без време…
Там съм. Някъде.
Боря се с призраци.
От миналото, настоящето и бъдещето.
Рисувам стихове.
И не се страхувам.
Сили не ми останаха за страх.
Вкопчила до бяло
пръстите си в сабята,
ще се боря. Донкихотовски.
С поредната вятърна мелница,
пред която ме изправя светът.
И ще пиша своята история –
само с думите,
които ме изпълват
със смисъл…

Яница ХРИСТОВА 

Все още няма коментари

Остави коментар